EДНА ИДЕЯ ЗА УИКЕНД БЯГСТВО ОТ ЕЖЕДНЕВИЕТО - част 2

с. ДЕЛЧЕВО– КАВАЛА – НЕА ИРАКЛИЦА– с. ЛЕЩЕН – КОВАЧЕВИЦА

В първата част от разказа ми ви разведох основно из Гърция – Кавала и Ираклица и само маркирах красотата на с. Делчево и Гоце Делчевската котловина. Стигнахме до там, че първия ден от двата почивни приключи късно през нощта, а плановете ни за следващия бяха разходка из с. Делчево и посещения на Лещен и Ковачевица.

И така, неделната сутрин ни заварва в с. Делчево, гладни за нови преживявания и много скоро сякаш машина на времето ни отнася назад в миналото. Тук животът тече спокойно, със свой собствен ритъм. За разлика от повечето населени места у нас, това не е превзето от модерния начин на живот. С кола може да се стигне само до центъра, от там – с кракомобил.

Цялото село е изградено от камък и дърво - и къщите, и улиците, дори и плевните. Къщите сякаш са сгушени една в друга, между тях има само тесни калдъръмени пътечки.

Толкова са красиви и скипрени с покривите си от тикли! Тази, ако участваше в конкурс „Мис делчовска къща“, безапелационно щеше да грабне първо място, особено, ако аз бях в журито.

Снимките се увеличават след кликване върху тях.

Много от къщите са с еркерно наддаване на втория етаж и в комбинация с калдъръмените улички създават типичната възрожденска атмосфера.

В селцето живеят не повече от 40 човека, все на възраст около 70 те, плюс-минус 10 години.  Умът ми не побира как тези възрастни хора се справят сами през зимата, когато снегът затрупа тесните и стръмни пътеки, но факт е, че оцеляват.

И освен, че оцеляват, са сърдечни и усмихнати. Поздравяваме ги при среща с „Добър ден“ и получаваме отговор: „Дал Бог добро“. Става ми мило от този поздрав, далечен спомен от детството ми на село. Разпитват ни от къде сме, разказват ни за хубавото си село, останало без младите. Това е голямата болка на всички в Делчево.

Една калдъръмена уличка ни отвежда да тази врата и сърцето ми се свива от гледката. Счупеният прозорец, изронената стена, окъсаният некролог на  старата врата, всичко навява мисъл за изоставена къща, но чехлите пред прага говорят друго. Тук живее някой.

Изфантазирах си цяла история при вида й - за бабата и къщата, останали сам сами на света, в очакване на края, живеейки със спомена за времето, когато домът е бил пълен с живот и детска глъч. За самотните им дни и нощи…

Може и така да е, а може и да не е, знае ли човек?

Може пък тук да живее една дяволита, весела старица, обичаща стръмните калдъръми и аромата на Делчево. И запазила вкуса си към красивото. Най-вероятно е точно така, защото в единия си ъгъл, ронещите се стени на старата къща са покрити с цъфнали латинки и весели астри. Няма как, тъжен и уморен човек да измисли такъв весел край за продупчените си гумени ботуши.

Продължаваме разходката си и минаваме покрай друга, вече порутена, изоставена къща. Вглеждам се в каменните й основи – малки, големи, дялани, груби камъни, наслагвани един по един и споявани здраво, вероятно преди 150-200 години. Колко живота и какви ли съдби са преминали в тази рушаща се история?

За да не останете с погрешно впечатление, трябва да отбележа, че в селцето има и рушащи се къщи, но има и много реновирани. Необикновена е комбинацията от двете и точно в това се състои магическият чар на Делчево – може да се види и историята, и настоящето.

В края на улицата усещам любопитен поглед върху тила си. Поглеждам нагоре и виждам, че някой ни наблюдава внимателно. Козлето ни изпраща, обяснявайки ни нещо на своя си език.

Обиколката на селцето трае по-малко от час, въпреки спирането ни почти пред всяка къща и пред всяко камъче. Обещаваме си да се върнем тук, за да разгледаме възрожденската църква „Успение Богородично“, която беше затворена и да се качим на високото плато над селото, от където се откривала гледка като от самолет /научих за това място след като се върнахме в София/.

ПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ:

· Всяка година в Делчево на 22 – 25 юни се прави международен фестивал на древните тайнства „Еньов Ден“. Тогава се посреща лятното слънце с песни и бране на билки.

· Всяка година през първата събота и неделя на м. февруари се зарязват лозята и се организират фолклорни спектакли, както и конкурс на домашните вина. На този ден се прави и възстановка на типично делчевската сватба със съответните народни носии и ритуали.

 

Така че, ако мечтаете макар и за кратко да се откъснете от всекидневния стрес и от хорската суета, Делчево е идеалното място за вас.

А ние вече сме на път към Лещен и Ковачевица, които са само на 15-24 км. от Гоце Делчев.

 Няколко пъти сме били в тези два архитектурни резервата, но не мисля, че някога бих им се наситила. Тишината, спокойствието и безкрайната красота ни карат да се връщаме там.

Преди години, когато ги посетихме за първи път, направихме грешката да минем през циганската махала на село Марчево. Представете си черен, тесен, разбит път и изведнъж от всички посоки започват да се стичат пълчища циганета, все едно орките нападат. Боси, мръсни, кой с гащи, кой без гащи, наобикалят колата, накачулват се върху нея с викове: „Дай стинки, дай стинки“. И няма мърдане от там, докато не отвориш цепнатина в прозореца и не им хвърлиш всичките си налични стотинки. Толкова стресирана бях от тази неочаквана атака тогава, че даже не успях да ги снимам.

Сега, вече помъдрели и научени, минаваме по друг път, заобикаляйки от далеч циганското гето.

Лещен е преди Ковачевица. Там ми харесва повече, мъничко е и е уютно. В него усещам едновременно романтика, комфорт, уют, топлина и блажено спокойствие.

Почти всички къщи в Лещен имат 200 годишна история, а първите заселници там са били привлечени от златоносната река Канина.

Каменната пътечка ни води към върха на селото. Подминаваме глинената къща,

пътьом проверявам Флинстоун дали си е у дома, но е зачезнал нанякъде и продължаваме пътя си нагоре.

От върха на селото се открива неповторима гледка към Родопите и Пирин.

Дочувам тих говор и надниквам зад каменната стена. Две момичета са се излегнали под топлите слънчеви лъчи, видимо достигнали пълна забрава на модерния свят и големия град.

Намираме си и ние едно закътано местенце и се отпускаме, наслаждавайки се  на приказната гледка, мързеливото жужене на пчелите и мириса на трева.

С труд се надигаме, за да се запътим обратно към колата, като все пак се сещаме да хванем съседната калдъръмена уличка, за да оплакнем още малко очи в тази уникална архитектура.

Дори от снимката може да се долови тишината, спокойствието и прохладата.

Продължаваме неделната си обиколка към Ковачевица, в очакване на нови и приятни изненади, а те не липсват.

Преди да стигнем Ковачевица, пътят минава през помашкото село Горно Дряново. Тук стари къщи няма, но селото кипи от живот. По пейките на улицата са насядали жени с пъстри кърпи и шалвари и едноцветни престилки.

Имам чувството, че съм във филм, толкова различен от ежедневието в големия град изглежда живота в това село. Усеща се синхрона на хората с природата и смисълът на труда им.

Безкрайно интересни са ми, но се чувствам неудобно да насоча фотоапарата към тях. Добре, че е оптичния зуум, та да не си тръгна от там без спомени.

Малко преди Ковачевица подминаваме две деца на кон. Явно, за местните това е основното превозно средство. Вижте щастливите им лица и ги сравнете с лицата на градските ни деца пред компютрите. Усмихнаха ме и ми напомниха за двете момченца, ловящи риба на кея в Неа Ираклица, които ви показах в първата част на разказа си.

Докато се усетим и вече сме стигнали финалът на нашето пътуване.

Магическо е усещането да се разходиш в каменната идилия, наречена Ковачевица, намираща се на 1500 метра надморска височина. Вървейки по тесните каменни улици, горните етажи на къщите се надвесват над нас, сякаш се намираме в тунел.

Уникалната архитектура привлича интереса на доста режисьори и тук се снимат много филми. Мястото е като декор на исторически филм.

Тук всяка къща е късче история, носеща името на стопанина си, което обикновено издълбават върху дърво и поставят до портата на дома.

Красотата си е красота, природата си е природа, обаче става време за обяд и всичко друго минава на втори план.

В Ковачевица има три кръчми. Вече сме били в "Синият вир", в която сервира лично кмета на селото. Намира се в центъра, срещу църквата. Точно отсреща е и смесеният магазин, който има невероятното работно време от 8 до 10 сутринта и от 7 до 10 вечерта. Отбелязвам си наум, да предложа на шефа ми да въведе същото такова и при нас. Дали ще ми се зарадва на иновативната идея?

Искаме да опитаме нещо ново и откриваме кръчма „Братята“.

Мястото ни харесва – и отвътре кръчмата е уютна, със закътана и сенчеста градина.

Настаняваме се под огромната лоза. Масите са направени от дялани каменни блокове, поддържани от дървени трупи. Стопанката, която ни носи менюто е усмихната и разговорлива. Присяда на свободния стол и с удоволствие отговаря на въпросите ни. Разказва, че това е семеен бизнес, братята са трима - от стар ковачевски род. А те, етървите, готвят в кръчмата, гледат си общо децата и въртят не само семейната къща, но и няколко къщи за гости.

Всичко от менюто е домашно приготвено, с продукти собствено производство. От петелската чорба, през хрупкавите тиквички, кюфтенцата от кълцано месо и домашната лютеница, та до домашното кисело мляко, с направено от етървите сладко от боровинки  - напоръчваме повече, отколкото може да изядем.

Доста понатежали след обилния обяд, купуваме на изпроводяк бутилка домашно малиново вино и си тръгваме от Ковачевица. Време е нашето пътешествие да приключи и да се върнем в цивилизацията.

Разбира се, обратният път е също така изпълнен с места и гледки, които ти се иска завинаги да запечаташ в съзнанието си. Сърце не изтрайва на гледката, откриваща се от пред нас и правим последна спирка на място, спиращо дъха с красотата си.

Наливаме си вода от чешмата наблизо, а насреща се задава нашият стар познайник на кон, сам, без момиченцето зад него. Надявам се да не го е изтърсил някъде по пътя :)

Питам го може ли да го снимам, докато пои коня си, а той със сериозността на голям мъж ни разрешава и ни уведомява, че се казва Емин.

За жалост, както всички хубави неща в живота, нашето двудневно уикенд приключение свършва. Отнасяме щастливата усмивка на Емин с нас, докато пътуваме обратно към София.

По пътя обсъждаме къде ни е харесало най-много, но не можем да решим. Всяко от посетените места ни донесе различни емоции, всичките, до една положителни. Обещаваме си, че пак ще се върнем по тези места.

Отидете и вие! Заслужава си. 

Ако ви забавлява моя блог и считате, че е полезен когато планирате пътуванията си, тогава можете да ми помогнете да стане по-популярен само чрез натискане на бутона G +1, който ще намерите в края на тази статия.